Из дните на един папарак

На печелившите честито!

Днес имаш х честа да присъствам на първата си “оперативка”. В общи линии двама от студентите представяха резултатите си от последните си измервания. А що се отнася до мен, беше ми връчена темата на моята изследователска дейност. Без пазарене и излишни въпроси, ми бе връчена темата която трябва да дъвча следващите две години:

“Steam Gasification of Plastic Waste”

До колкото разбрах, ще превръщам натрошени пластмасови каски в био гориво. Изглежда изследването е спонсорирана от голяма японска фирма която произвежда котели и други горивни инсталации.
На въпроса ми кога започвам, ми беше отговорено: “когато можеш”, последвано от “възможно най-скоро”, което прерасна в “ще чакаме данни на следващата оперативка”, която е след 10 дена.

И така, тази седмица трябва да се запозная с оборудването и да напиша доклад как смятам да процедирам изследователския процес и т.н. Скоро ще получа и работно място в лабораторията и ще се налага да се появявам от време на време. Като допълнение ще уча за приемен изпит за магистратура и ще имам часове по японски всеки ден. На печелившите честито!

Ай, честито, ше чепиш.

Може би няма да имам възможността (или желанието) да довърша моята епопея за „Japan Tent” в близкото бъдеще, поради простия неоспорим факт: мързи ме!

Но пък за сметка на това, за да не губя тренинг в писането, ще споделя с вас две снимки с коментар. Става въпрос за моята церемония по завършване на японския езиков курс. Освен мазна двулична японска усмивка и потупване по рамото, всички получихме и лист тоалетна хартия с подпис на великия Шогун, повелител на гайджините.
Ако не друго, поне въпросния сертификат изглежда доста респектиращо, за разлика от съдържанието…

Освен дългите безсмислени речи, от които аз нищо не разбрах (щото бяха на японски), повечето присъстващи бяхме неприятно изненадани, че трябва да отправим кратко, сбогуващо послание. Даже една приятелка си е поиграла да качи моите скромни слова във Fb.

навън 34 градуса, а половината ненормалници със сака

Чудя и се мая, на тъпотията не и се види края…

Кой болен японски мозък го е смятал, че е 6 месеца, не ми е ясно, при положени че почнахме на 14 Април и приключихме на 20 Юли.

Japan Tent (част 3-та)

И така, настъпи 23/08, часът беше 0630, а в главата ми имаше джудже с пневматичен чук. По задължение се наложи да стана в този нетипичен за мене час, понеже е последната  която излиза от къщата, в 0710. Въпреки че си бяхме легнали по едно и също време, тя беше скокнала да шета в 5 ч., което всъщност е доста нетипично, сподели ми тя, обикновено ставала към 3:30. На мен математиката не ми излезе нещо, кога аджеба спи тая жена, но за мен без това нямаше никакво значение.
Събирайки спомените от предната вечер, няколко интересни факта изплуваха на повърхността, някъде между първата и втората чаша кафе:

Докато пихме предната вечер, останах с приятното впечатление, че са големи свежари; говорихме си за неща с които нормално не коментираш с хора познаваш от няколко часа. След като таткото си легна рано-рано изплува доста интересен или по-скоро шокиращ факта: двамата спят в отделни спални. На което с моят приятел от Тунис, реагирахме с крайно неодобрение.

Другият интересен момент беше, когато майката си проведе онлайн урока по английски. Разяснявам. Срещу сумата от около 100 български лева на седмица, всеки ден в продължение на 40 минути ти се полага да комуникираш на английски. Учителката в този конкретен случай беше филипинка, а те наистина са доста добри в английския. Двата пъти на които бях свидетел какво представлява урока, ми ставаше лошо. Вместо да има някаква реална комуникация, филипинката води половината време се мъчи да изкара някоя дума на английски с ченгел, а през останалото време води монолог на фона на „yes, yes”. Та да се върнем към първата вечер.  Въпреки че беше видимо пияна като кирка и липсата и на координация, започваше да ме притеснява, майката категорично отказа да отмени урока. Резултата от другата страна на монитора сигурно е представлявал нещо такова: една кикотеща се пияна японка с 15 „yes” в минута; един пиян алжирец, който се мъчеше да сваля и учителката и седящата до нея сестра; и един почервен и зачервен българин който се мъчеше да преведе какво първите двама казват.

Та след закуска, бяхме отведени в местната библиотека, където щяхме да правим хвърчила. Аз в началото много се зарадвах, защото думата за хвърчило звучи точно както тази за октопод (тако), който аз много обичам, въпреки че за да сдъвчеш ти трябва чене от стомана. За съжаление разочарованието ми се увеличи в процеса на работа. От нас се изискваше да вземем по един лист с готови контури и да го оцветим. Без какъв и та е било лаг, установих че за последно съм използвал оцветително блокче в 3 клас. А за пълната деградация се погрижиха местния клуб на пенсионера, които постоянно повтаряха на всеки по отделно колко добре се е справил и колко красива е неговата картина. Тогава 3^б клас вече не беше достатъчен да опише ситуацията в която се намирах. По удачно беше да я наречем 3^б клас от училището за умствено изостанали деца. Естествено на мен яко ми кипна и си хванах шапката и излязох под претекст че отивам да си купя вода, като планът беше да се върна преди организираният обяд.
Въпреки отвратителната жега, се разходи доволно. Мястото беше наистина много хубаво, от едната страна беше морето, а от другата езеро. И двете бяха еднакво мръсни, но това нямаше значение, нямах намерение да плувам в нито едното от двете. След около половин час, започнах да търся магазин от където мога да си купя някаква храна, защото силно подозирах, че пак ще получа същия гаден ориз за обяд. И точно тогава от храсталака изскочи не кой да е, а една от С.Ф. който ме била търсила от както съм бил излязъл. Ако не за друго, поне им свалям шапка за отдадеността им към работата, а на всичкото отгоре не им и плащаха. След като не успя да излезе на глава с мен, тя се прибра, а аз си получих своето – намерих си дълго търсения магазин.

След като се завърнах, подозренията ми бяха се превърнали в реалност, там ме чакаше същия гаден ориз, който вече мразех не само в червата си. Но както споменах аз предвидливо си хапнах няколко сандвича от вкусен, мек, леко сладникав ХЛЯБ!
След като завършихме пустите хвърчила прекараш половин час в разговор с децата от други семейства, защото нашето беше на детска градина. Последва тестов полет на нашите творения, което беше най-вълнуващата част от деня, като разбира се изключим безбройните фалшиви хвалебствия. Всъщност да подкараш пустото хвърчило, се оказа доста трудна задача, имайки в предвид че вятърът постоянно си сменяше посоката.

Последва посещение на музея на хвърчилата, и още една чаена церемония. Този път останах по-доволен, понеже беше малко по-различна. Като за начало, чаят беше студен и приятно горчив. Но най-интересният елемент беше желето което ни сервираха. Проведох следния разговор:

-        Това златното отгоре какво е?

-        Златна хартия.

-        А? А от какво се прави?

-        От истинско злато.

-        Ти се ебаваш с мен!

Нямаше ебавка, хората бяха напълно сериозни, оказа се че в Казанава е фабриката която прави златната хартия. Най невероятен беше факта, че всъщност човек може да яде злато!!! Незнайно защо, само аз бях стъписан от този факт.
След края на чаената церемония, играхме една глупава японска игра, където един чете едно стихотворение, а останалите трябва да открият картинката на която отговаря. За улеснение на чужденците, първата буква от стихотворението беше написана на самата карта. След края на играта получихме „домашно” да напишем по едно стихотворение и да го предадем на следващия ден на специално подадените ни за целта хартийки.
Бъдейки деен културовет и опитен поет, аз на бързо скалъпих следното на хайку:

Кво ма занимааш’ с тия простотии
Не видиш ли ма че ми са пии!

Затуй налей ми една ракия,
преди шамар да ти забия!

След това последва моят любим момент от японския мироглед: илюзията за избор. Обяснявам. Беше ни съобщено че сме напред с графика и имаме 30 минути свободно време. След което беше отправен въпросът, дали да останем тук (където имаше многго хубава японска градина, която държах да снимам) или да се върнем в библиотеката. Без секунда закъснение веднага дадох гласност на моето мнение, както и доводът че не искам да се върна в тъпата стая, която се намира до отвратително шумната климатична инсталация. Глас в пустиня… След 5 минути ни подкараха към автобуса. Изразявайки видно недоволство поисках обяснение на явно малоумното решение което беше взето… Глас в пустиня… А в пустинята някой псуваше усилено на български.

Тук е момента да вмъкне, че въпреки всичката тая идиотщина, аз и прекарвах доста добре в компанията на две корейки и една китайка, а през изминалите и идващите дни с българската група лафа течеше като мед по лапата на Мече Пух. Това че само споделям само негативните емоции с вас е с цел изграждане на страдалчески модел на лирическия аз, и също така за повишен драматизъм.

Japan Tent (част 2-ра)

Преди да продължа напред с моите приключения, искам да се върна малко назад и да хвърля светлина на 2-3 факта.

Намразих ориза:
Вече трети ден закусвах, обядвах и вечерях в компанията на ориз. Вярно е че ям повече ориз от колкото в България, ама дори и тук рядко ми се случва да е част от повече от едно ястие. И това разбира се ми се отрази доста неприятно. В продължение на 3 дена бях спекъл като пиян студент на държавен изпит. Вече трети ден от както съм се върнал от екскурзията, и все още не искам и да помириша ориз под каквато и да била форма.

Пъдарите на стадото:
Мисля че споменах доброволците които бяха назначени с тежката задача да ни „помагат”. Заради сините фланелки които носеха, всички ги наричахме (ха познайте)… „сините фланелки”. Тяхната дейност се състоеше да ни раздават безвкусния обяд и пиклив зелен чай; да служат като живи светофари и разни други пътни знаци.

Но това което ми направи впечатление още първия ден, е че та са пъдарите на стадото от 300 гайджина. По време на регистрацията и дългите речи (и въобще през цялото време на тази програма), те бяха тактически разположение на всички възможни изходи и стриктно наблюдаваха мнозинството. Ако случайно някоя заблеяна овца се случеше да се отклони от пътя, С.Ф. реагираха с точността на командоси от S.A.S.

Наблюдавайки действията им, в мен се събуди борбеното сърце на 15 годишен пубер, което според мен беше в синхрон със тяхното отношение към нас. (Ако си спомняте от предната част, подготвените ни забавления, бяха за аудитория със средна възраст 12 г.)
Мисля че яростта и желанието ми за мъст към С.Ф., се отприщи още на първия ден, когато строени и подредени вървяхме (по-скоро пълзяхме) към автобусите които щяха да ни отведат при приемните ни семейства. Наложи ми се да водя 5 мин. преговори за да ме пуснат да отида до тоалетната, което ми замяза на ситуация от 3-та група на детската градина. След като успях да се освободя от лапите на едните сини идиоти, радостта че ще успея да се освободя и от нежеланите телесни флуиди, бързо беше секната от втора група С.Ф. които бранеха с телата си входа към сградата където се намираше моята крайна дестинация. Няма какво да ме уплашат някакви пикливи японки в сини фланелки…, поддържайки същия курс устремено скъсих дистанцията; една от С.Ф. застана пред мен с желанието си да ми попречи в моето благородно начинание:

-        Неможеш да влезех от тук. – бързо ме скастри.

-        Отивам до тоалетната. – сепнах и се в отговор, без дори да забавя скорост.

-        Ама неможе, върни се обратно в групата си. – Тази нямаше да се откаже толкова лесно; с груба сила няма да стане, прекалено са много… трябва ми план Б…

-        Ама ей тоя там ми каза че мога… – и докато мацката се взираше в празното пространство къде се намираше показалеца ми секунда преди това, аз бързо превключих на втора светлинна и мигновено кацнах в меката на писоарите, където успешно завърши моята мисия.

И така се роди началото на моите приключения със С.Ф., които в рамките на 7 дни ескалираха извън моето въображение. Но всичко с времето си. За сега смятам да се завърна към хронологията на събитията, и по точно към Ден 3 – 21/08 – 0500ч. японско време.

Всъщност ден №3 беше първоначално обозначен като свободно време (free time), но на мен ми стана ясно че това е само за заблуда на врага, и че истинското значение зад тези думи е „свободно” време със семейството или по-скоро, те са свободни да правят какво си искат с нас.
Вечерта преди това ми беше представена илюзията че имам някакъв избор. Но след кратко размишление се съгласих със вече изготвения план. А именно да качим близкия връх на близката планина Хакусан. Поглеждайки назад, признавам че това беше много добро решение и може би едно от най-добрите преживявания от тази седмица.

И така на сутринта, в уговореното време от 5:00 аз учудващо успях да се събудя. Дядото беше приготвил по 4 онигиртита (топка с ориз и листо от изсушено водорасло) за закуска, което не ме зарадва особено, както можете да се досетите. Мястото където отивахме беше на 1 час път с кола, след което се прехвърлихме на автобус, който 30 мин. ни лашкаше към неизвестността, където ме очакваше Бог знае какво.

В 0715 положиш първата от милионите стъпки, които щяха да ме отнесат чак до върха. Може би тук е момента да споделя, че аз облечен с тениска и къси гащи и маратонки за джогинг, което никак не беше комфортно в 7 сутринта при 20 градуса. Но това разбира се беше част от моя план. 15 минути след старта аз вече се потях като прасе във фурна. В началото бях разочарован от японското планинарство. Пътеката или по-скоро пътят представляваше симбиоза от камък, бетон и стомана, които сформираха безкрайни стъпала. По-късно от осъзнах че от едната страна на билото което изкачвахме, се извисяват хиляди бетонни блокове, примъквани на всеки 10 мин от хеликоптер, а от другата се изливаха бетонни пилони в скалите, против свличане. В общи линии дивата природа беше доста опитомена, а капака на цялата тая простотия бяха пътните знаци в планината.

През целия път, дядото се заговаряше със всички набори които видеше, като разговора (монолога) се състоеше от три части: хубавото време; факта че за 8 път изкачва планината, като седем от тях са били миналия месец в продължение на една седмица; и не пропускаше да се похвали, че е участва в „Japan Tent”. От цялата тая работа само не ми стана ясно за какво му е на човек в продължение на една седмица да качва една и съща планина?

След 3 часа бъхтене стигнахме до под станцията на върха, където обядвахме. Дядото извади портативна газова горелка и завря вода, с която си направихме instant ramen (моментни спагети – поради липсата на по-добър превод). През въпросните три часа, единствената почивка която получих бяха 2 спирания да си оправя връзките и естествено монолозите на дядото. За някой на неговата възраст припкаше по баира доста бързо, едва му смогвах на темпото, особено ако спирах да снимам. Незнам как успя да устиска 30 мин. да ме чака да асимилирам поне малка част от въпросния обяд, който предимно си беше вода, но на 31 минута вече стоеше и ме чакаше на стартовата линия.

От там за 40-на минути взехме стръмния баир се приземихме на покрива, сиреч стигнахме върха. За съжаления облаците бяха много ниско и трудно се виждаше в далечината. 10 минути престой, аз да снимам, той да си изнесе обичайната реч пред който му падне, и поехме надолу, но този път от обратната страна на върха, като целта беше да позаобиколим и да се върнем пак на подстанцията. Слизането непосредствено от върха граничеше със самоубийство. Комбинацията от 45 градуса наклон и чист камънак, който се крепеше на абсолютно нищо, ме принуди да се спускам на четири крайника. От въпросната страха на върха се намираха 7 езера образувани от топящия се лед, като едното от тях си беше замръзнало цялото, въпреки адската жега.

След като се завърнахме на подстанцията, ни отне поне 2 часа да се върнем на кота 0, или поне на мястото от къде можеше да си хванем автобуса. Като по средата на опасно стръмното спускане, ми се обади позната болка в дясното коляно. Въпреки това дядото отказа да намали темпото, заради което се наложи да заема първата позиция в нашата малка група от двама, и да го накарам той да се съобразява с мен а не обратното. По – късно ми стана ясно, че пича гонел автобуса, защото не му се чакало 30 мин до следващия…

Преди да се приберем морни и потни, получих посещение до месната баня, което си беше доста приятно с изключение на това че постоях повече в горещата вода и набързо разбрах къде съм успял да си изгоря кожата. А на следващия ден към букета от болка щеше да се прибави и агонизираща мускулна треска.

Това беше последния ми ден в това семейство, който приключи с моето доста ранно заспиване поради очевадни причини. На следващата сутрин ме заведоха на рандевуто, където се сбогувахме и аз потеглих обратно към Каназава. Там присъствахме на нещо което си мислихме че ще е чаена церемония. Вярно, пихме чай, стояхме седнали в болезнена поза и чаят ни го сервираха японки, но нямаше нищо церемонялно в цялото това начинание. Девойките които ни сервираха чай бяха доста неопитни, и не само защото бяха на видимо около 12, ами просто някой тях сами си признаха, че им е за първи път. Чаят някой имахме късмета да го пием от чаши, на останалите явно поради липса на такива, им се сервираше в купи.

След въпросната „церемония” дойдоха да ни заберат новите ни семейства. Аз този път се оказаха с още един момък от Тунис, който ние от българската група му викахме кодово „момъка с целувките”, понеже се беше помъчил да целувана една от нашите моми докато се снимали. Та този младеж в последствие осъзнах и изпитах на собствения си гръб, живееше само за да сваля всичко което може да се впише под общия знаменател жена. А за него това се състоеше да им приказва глупости, докато се мъчеше да ги обарва.

Та с новото семейство си паснахме много добре. Още в колата успях да изговоря повече от колкото за 2 дена с предното. Имаха дете на 6 години, и на него не му липсваха сланинки, но поне можеше да си говорим що годе нормално. След като ни гостиха обяд в едно приятно италианско ресторантче, се запътихме към художествената галерия, което първоначално ме хвърли в тъча, защото те не изглеждаха като хора които биха стъпили в музей галерия или каквото и да е друго културно начинание. В последствие ми стана ясно, че експозицията на която отидохме е безплатна за участниците в „Japan Tent”, а и също така представляваше мумифицирани човешки трупове и органи, в различни разрези и възрасти, абе въобще един атлас по анатомия в 3D. За съжаления не ми дадоха да снимам, но за да си покажа българската простотия, направих две-три снимки с телефона.

След галерията отидохме в един музей в който имаше играчки от преди няколко века. Първото което ни показаха, и на мен не ми бе за първи път, бе механична кукала която сервира чай и кукла акробат, която слиза по стълбите.Тях може да ги видите на снимки и видео, с кратки обяснения. Освен куклите експозицията включваше десетки дървени пъзели и игри. Повечето от пъзелите представляваха специални кутии които се отваряха след ред приплъзвания, завъртания и прочие. Там прекарах поне 1 час, мъчейки се да разгадая някой от почти невъзможните пъзели.

Вечерта, понеже майката е нямала време да сготви, ни гощаваха със суши и сашими (сурова риба), което си сравнителна скъпа храна и една от моите любими. Направихме също така и дегустация на собствените си алкохоли: те пиха ракия, а аз някакъв 25 градусов домашняк от мандарини, който беше изключително горчив (сигурно са забравили да махнат обелките); и на домашната „сливова”, която беше доста приятна.
Японците успяха да изпият по два пръста ракия в чаша догоре с лед, което пак си беше постижение. Тунизиеца, въпреки че беше мюсюлманин, нямаше никакъв проблем с пиенето. Към 9:00 вечерта бащата отиде да спи, понеже ставал рано за работа, а ние останахме да пием с мамата до 01:00.

На следващата сутрин ставането беше доста проблемно, и не само защото завършихме вечерта с бира…

Japan Tent (част 1-ва)

Като го гледам е минало доста време от както за последно съм писал нещо съществено тук. В началото нямаше интернет, после времето не стигаше и накря чисто и просто ме мързеше.
Понеже през изминалата седмица, направих едно сравнително голямо пътешествие, открих че ми е доста трудно да си спомня на момента какво се случи през тези 7 дни. И ето затова седнах да си припомня пред белия екран.

Като за начало трябва да обясня какво аджеба е „Japan Tent”, и ще ви го обясня така както го разбрах аз в началото преди да замина. „Japan Tent” е почти една седмица „homestay” програма в един много хубав град наречен Каназава (金沢、石川県). Една седмица на разноските на аванта ми звучеше много добре, като се има в предвид предишния ми опит с подобна програма. В „Japan Tent” участват 300 чуждестранни студента от цяла япония, като има квоти за различните страни (всъщност май е само за Китай). Та благодарение на тези квоти аз успях успешно да се класирам.
Скоро пристигна и писмо в което беше бегло обяснено какво точно ще се прави през тази седмица, но изрично беше подчертано да си носим паспорта; здравната карта; шапка и бели чорапи. В движение стана ясно че нито едно от тези не беше нужно, особено паспорта, понеже аз имам японска лична карта която напълно го замества.
В писмото също така беше упоменато че и транспортните разходи са ми поети. За мое силно разочарование, се пътува с автобус, а не с влак както първоначално си мислех.

И така на 18.08 аз поех към уговореното място от където ще се кача на автобуса. Пристигайки разбрах че тръгвайки в 23:00 се очаква да пристигнем в 8:00. На което aз отговорих с 6 бири за приспивателно. Тях ги изпихме в компанията на една Виетнамка и един пич от Канада. По пътя спирахме почти всеки 90 минути за по 15-20 мин. Но най-голямата простотия бе, че между 3:00 и 6:00 автобуса паркира, без да спира двигателя и от нас се очакваше да спим. Факта че се налагаше да „спя” в супер неудобните седалки на автобуса, бледнееше пред факта че ние се намирахме на последната седалка, точно над двигателя, който не беше на скорост и съответно всичко се тресеше като китайско земетресение. Но за капак, шофьора тъпо и упорито отказа да намали климатика и на мен цяла вечер ми тече сопола по гадната неудобна седалка. Добре че поне студа бях предвидил и си бях помъкнал една интирийка да се наметна.

Бирата подейства, събраха ми се има-няма 3 часа сън, което за мен въобще никъв сън не е, особено както свикнах през ваканцията да си поспивам по 8-10 ч. На сутринта спряхме близко до морето да закусим т.нар. „бенто”, което означава полуфабрикат в кутия. Без никаква изненада моята „закуска” се състоеше от ориз, риба и разни специфични японски аперитиви, ама то като си гладен не питаш.

Въпросното място имаше и нещо което отдалече приличаше на плаж. Все пак аз нали съм морско чадо, се към водата ме влече и след закуска отидохме да го посетим морето. Че вода имаше, имаше; пясък също имаше; буна с бетонни тетраподи също имаше. Ама това немога да го нарека плаж. От едната страна се изливаше месната река със всичките си вони и странно кафеникави плуващи елементи; а от другата една сурия боклуци. Пълната мизерия, дори и в България толкова гнусно място не бях виждал.
За моя голяма радост, точно там ме намериха две българки с които заминахме заедно за Япония, само дето те учат в Осака. Плюс още едно момиче от същия град, общия брой на Българите стигна колосалната за мен цифра от 4-ма.
Благодарение на тях цялата седмица мина една идея по-добре, понеже имаше пред кого да нареждам японците на български. Наистина открих че ми липсва да нареждам и псувам да майчин език.

Към 8-9 ч. на 19.08 пристигнахме в Каназава, където бяхме поредния автобус разтоварващ сънени гайджини. Там в продължение на 2 часа ни регистрираха. След още 1 час ориентация, получихме обяд, който странно наподобяваше закуската, и без никакво съмнение половината се състоеше от същия скапан ориз. До късния следобед последваха още речи и поздравления и двучасов филм. Мнозинството проспа почти всичко, което се очакваше след безсънна нощ в автобуса. Незнайно защо, ръководителите по подразбиране мислеха че всички владеят японски безпроблемно, което още-повече намали вниманието ми към това което се случваше на сцената.

След това бяхме разделени на няколко групи, които отиваха в различни съседни градове където трябваше да останем 3 дни при първото семейство. В началото ми се стори глупава идея да имаме 2 семейства, но в последствие си промених мнението.
Към 6:00 отидохме в общината на град Хакусан (白山市), в  превод „бялата планина”. И наистина беше близко в подножието на планината със същото име. Към този момент си нямаме никаква идея как изглеждат, казват или каквото и да е било друго относно тези семейства. След още скучни речи най-накрая ни запознаха със семействата и ни беше разрешено да налазим шведската маса. Междувременно имаше кратка „културно-образователна програма”, което се състоеше от няколко моми в традиционни носии и един пич по-черен от нощта, който ни представи парчето „защо е червен задника на маймуната”:

А сега малко думи за семейството, за съжаление единствените снимки които имам на тях, все още не са ми ги пратили, а защо не съм ги снимал ще стане ясно малко по-надолу.
На въпросното парти ме посрещнаха една женица на привидно 35-40 години с едно дете на 3г. и още един привидно възрастен мъж на едно поне 60 години. От чисто приличие се въздържах да питам кой какъв го раздава в тяхната къща. В последствие разбрах, че той е дядото, а тя снахата. За таткото никой нищо не ти казва, а пък ти смееш ли да питаш. На втория ден мистерията беше разбита, след като към 11 часа се появи някаква странна особа, която се оказа бащата на детето. Семейството беше повече от обикновено – супер обикновено японско семейство: и двамата над 35 с едно дете и заедно с дядото живеят в традиционна японска къща. И двамата мъже работят от ранно сутринта до късно вечерта, а жената домакинства. Незнайно защо но на детето му липсваше каквато и да е била дисциплина, ама също така ми направи впечатление, че на никой не му пукаше какво прави, освен ако не трошеше нещо. Същото явно важеше и за храненето, понеже това хлапе имаше шкембе голямо колкото футболна топка.

Явно дядото си беше взел няколко почивка в моя чест, а в последствие се оказа, че участва в „Japan Tent”, за n-та поредна година.
И така на следващия ден с останалите студенти от същия град се включихме в общата програма. Но преди това станах в 6:00 по препоръка на дядото който на бързи обороти успя да ми покаже половината град преди закуска. В рамките на 40 мин, се придвижихме из околността със скоростта на светлината. Отнемаше ни повече време да паркираме отколкото да разгледам зърна месните забележителностти.

След типичната японска закуска (ориз, риба и супа) се метнахме на специално предназначен за нас автобус. С изключение на дядото, имаше още една баба от приемните семейства. Първата точка от древния ред беше риболов. Точно там усетих, какво точно представлява „Japan Tent”.
След като стигнахме реката, която беше доста студена и ни се отрази много добре в този адски горещ ден, а и аз предвидливо си бях помъкнал банския. Последва кратка ориентация от месният мастър, която ме убеди, че дори и  на японските рибари са им малки ръцете, като тръгнат да се хвалят. От всичките безсмислени обяснения най-смущаващото беше факта, че последващото занимание е предназначено за 6-токласници.
В общи линии, риболова представляваше 30-на рибока затворени в 10 метрова отсечка от плитката река и от нас се изискваше да ги хванем с голи ръце. На мен ми отне 5 минути да заклещя една риба между два камъка и да я зашеметя по главата с трети. Бъдейки не единствения се отправих с двете български самодиви нагоре по течението. И там открихме един голям вир и с кеф се цопнахме. В последствие всички „деца” се релокирахме до една скала под водопада, от където скачахме във ледената вода, докато едва ни накараха да се върнем обратно по автобусите.

Последва обяд, който се състоеше от „онигири” (топка ориз с листо от водорасло) и „соумен” (истудени оризови спагети с дебелината на фиде). Ако не беше сашимито (сурова риба) от рибата която толкова трудно хванахме, обяда го грозеше пълен провал.

След обяда се завърнахме в града, и по точно в спорния център, на не толкова голямото градче, където бяхме разделени на още по-малки групи и всяка група имаше възможност да изпита традиционно японско изкуство. На мен ми се падна честа да апликирам „учива” (пламасово ветрило което не се сгъва). Чисто и просто това си беше като в час по рисуване в 4 клас: рязахме хартия и я лепяхме на бял лист. Пълен регрес, поне сутрешното занимание беше за 6-токласници. Разбира се, мене в изкуствата никак ме няма и успях да наклепам нещо. Но най се вбесих на изкуствените хвалби на японците: „Браво, много е хубаво; Прекрасно е…” и т.н.

А за капак за вечеря имаше същия соумен, като на обед с изключение че този беше домашно направен от дядото, който държеше да видя разликата между двете еднакво лигави ястия. С това приключи втория ден от моята програма, а на следващия ден ме очакваше ставане в 5:00.